1След това Иов отвори устата си та прокле деня си.
1Потом отвори уста своја Јов и стаде клети дан свој.
2Иов, проговаряйки, рече: -
2И проговоривши Јов рече:
3Да погине денят, в който се родих, И нощта, [в която] се каза, роди се мъжко.
3Не било дана у који се родих, и ноћи у којој рекоше: Роди се детић!
4Да бъде тъмнина оня ден; Бог да го не зачита от горе, И да не изгрее на него светлина.
4Био тај дан тама, не гледао га Бог озго, и не осветљавала га светлост!
5Тъмнина и мрачна сянка да го обладаят; Облак да седи на него; Всичко що помрачава деня нека го направи ужасен.
5Мрак га запрзнио и сен смртни, облак га обастирао, био страшан као најгори дани!
6Тъмнина да обладае оная нощ; Да се не брои между дните на годината, Да не влезе в числото на месеците.
6Ноћ ону освојила тама, не радовала се међу данима годишњим, не бројала се у месеце!
7Ето, пуста да остане оная нощ; Радостен глас да не дойде в нея.
7Гле, ноћ она била пуста, певања не било у њој!
8Да я прокълнат ония, които кълнат дните, Ония, които са изкусни да събудят левиатана.
8Клели је који куну дане, који су готови пробудити крокодила!
9Да изгаснат звездите на вечерта й; Да очаква видело, и да го няма, И да не види първите лъчи на зората;
9Потамнеле звезде у сумрачје њено, чекала видело и не дочекала га, и не видела зори трепавица;
10Защото не затвори вратата на [майчината ми] утроба, И не скри скръбта от очите ми.
10Што ми није затворила врата од утробе и није сакрила муку од мојих очију.
11Защо не умрях при раждането, И не издъхнах щом излязох из утробата?
11Зашто не умрех у утроби? Не издахнух излазећи из утробе?
12Защо ме приеха коленете? Или защо съсците, за да суча?
12Зашто ме прихватише кољена? Зашто сисе, да сем?
13Защото сега щях да лежа и да почивам; щях да спя; Тогава щях да съм в покой.
13Јер бих сада лежао и почивао; спавао бих, и био бих миран,
14Заедно с царе и съветници на земята, Които си градят пусти стълбове;
14С царевима и саветницима земаљским, који зидаше себи пустолине,
15Или с князе, които имаха злато, Които напълниха къщите си със сребро;
15Или с кнезовима, који имаше злата, и куће своје пунише сребра.
16Или, като скрито пометниче, не щеше да ме има. Както младенци, които видело не са видели.
16Или зашто не бих као недоношче сакривено, као дете које не угледа видела?
17Там нечестивите престават да смущават, И там уморените се успокояват.
17Онде безбожници престају досађивати, и онде почивају изнемогли,
18Заедно се успокояват и пленниците. Не чуват гласа на насилника,
18И сужњи се одмарају и не чују глас настојников.
19Там са малък и голям; И слугата е свободен от господаря си,
19Мали и велики онде је, и роб слободан од свог господара.
20Защо се дава видело на злощастния, И живот на огорчения в душата,
20Зашто се даје видело невољнику и живот онима који су тужног срца,
21Които копнеят за смъртта, и няма я, Ако и да копаят за нея повече отколкото за скрити съкровища, -
21Који чекају смрт а ње нема, и траже је већма него закопано благо,
22Които се много радват и веселят, Когато намерят гроба?
22Који играју од радости и веселе се кад нађу гроб?
23[Защо се дава видело] на човека, чиито път е скрит, И когото Бог е преградил?
23Човеку, коме је пут сакривен и ког је Бог затворио одсвуда?
24Защото вместо ядене, дохожда ми въздишка; И стенанията ми се изливат като вода.
24Јер пре јела мог долази уздах мој, и као вода разлива се јаук мој.
25Защото онова, от което се боях, случи ми се, И онова, от което треперех, дойде върху мене.
25Јер чега се бојах дође на мене, и чега се страшах задеси ме.
26Не бях на мир, нито на покой, нито в охолност; Но пак смущение ме нападна.
26Не почивах нити имах мира нити се одмарах, и опет дође страхота.