¹Земният [живот] на човека не е ли воюване? И дните му не са ли като дни на наемник?

¹Није ли човек на војсци на земљи? А дани његови нису ли као дани надничарски?

²Както на слуга, който желае сянка, И както на наемник, който очаква заплатата си,

²Као што слуга уздише за сеном и као што надничар чека да сврши,

³Така на мене се даде за притежание месеци на разочарование, И нощи на печал ми се определиха.

³Тако су мени дати у наследство месеци залудни и ноћи мучне одређене ми.

⁴Когато си лягам, казвам: Кога ще стана? Но нощта се протака; И непрестанно се тласкам насам-натам до зори.

⁴Кад легнем, говорим: Кад ћу устати? И кад ће проћи ноћ? И ситим се преврћући се до сванућа.

⁵Снагата ми е облечена с червеи и пръстни буци; Кожата ми се пука и тлее.

⁵Тело је моје обучено у црве и у груде земљане, кожа моја пуца и рашчиња се.

⁶Дните ми са по-бързи от совалката на тъкача, И чезнат без надежда.

⁶Дани моји бржи бише од чунка, и прођоше без надања.

⁷Помни, че животът ми е дъх; И че окото ми няма вече да се върне да види добро.

⁷Опомени се да је мој живот ветар, да око моје неће више видети добра,

⁸Окото на оногова, който ме гледа, няма да ме види вече; Твоите очи ще бъдат върху мене, а, ето, не ще ме има.

⁸Нити ће ме видети око које ме је виђало; и твоје очи кад погледају на ме, мене неће бити.

⁹Както облакът се разпръсва и изчезва, Така и слизащият в преизподнята {Еврейски: Шеол, т. е. гроб, яма, ад. [И така в цялата книга на Иов.]} няма да възлезе пак;

⁹Као што се облак разилази и нестаје га, тако ко сиђе у гроб, неће изаћи,

¹⁰Няма да се върне вече у дома си. И мястото му няма да го познае вече.

¹⁰Неће се више вратити кући својој, нити ће га више познати место његово.

¹¹Затова аз няма да въздържа устата си; Ще говоря в утеснението на духа си; Ще плача в горестта на душата си.

¹¹Зато ја нећу бранити устима својим, говорићу у тузи духа свог, нарицати у јаду душе своје.

¹²Море ли съм аз, или морско чудовище, Та туряш над мене стража?

¹²Еда ли сам море или кит, те си наместио стражу око мене?

¹³Когато си казвам: Леглото ми ще ме утеши, Постелката ми ще облекчи оплакването ми,

¹³Кад кажем: Потешиће ме одар мој, постеља ће ми моја олакшати тужњаву,

¹⁴Тогава ме плашиш със сънища, И ме ужасяваш с видения;

¹⁴Тада ме страшиш снима и препадаш ме утварама,

¹⁵Така, че душата ми предпочита удушване И смърт, а не тия мои кости.

¹⁵Те душа моја воли бити удављена, воли смрт него кости моје.

¹⁶Додея ми се; не ща да живея вечно; Оттегли се от мене, защото дните ми са суета.

¹⁶Додијало ми је; нећу до века живети; прођи ме се; јер су дани моји таштина.

¹⁷Що е човек, та да го възвеличаваш, И да си наумяваш за него,

¹⁷Шта је човек да га много цениш и да мариш за њ?

¹⁸Да го посещаваш всяка заран, И да го изпитваш всяка минута?

¹⁸Да га походиш свако јутро, и сваки час кушаш га?

¹⁹До кога не ще отвърнеш погледа Си от мене, И не ще ме оставиш ни колкото плюнката си да погълна?

¹⁹Кад ћеш се одвратити од мене и пустити ме да прогутам пљуванку своју?

²⁰Ако съм съгрешил, що правя [с това] на Тебе, о Наблюдателю на човеците? Защо си ме поставил за Своя прицел, Така щото станах тегота на себе си?

²⁰Згрешио сам; шта ћу Ти чинити, о чувару људски? Зашто си ме метнуо себи за белегу, те сам себи на тегобу?

²¹И защо не прощаваш престъплението ми, И не отнемаш беззаконието ми? Защото още сега ще спя в пръстта; И сутринта ще ме търсиш, а няма да ме има.

²¹Зашто ми не опростиш грех мој и не уклониш моје безакоње? Јер ћу сад лећи у прах, и кад ме потражиш, мене неће бити.